Постинг
03.12.2015 01:25 -
Изненедата на влъхвите
Автор: pi4olin4o
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1151 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 10.12.2015 21:32
Прочетен: 1151 Коментари: 2 Гласове:
12
Последна промяна: 10.12.2015 21:32
Винаги успява да ме накара да направя , каквото поиска.Това си мислеше мъжът и вървеше по улицата.Бъдни вечер.Сняг и лица.Виждаше само усмивките.Отдавна не бе изпитвал такава радост.Детски трепет се бе настанил в душата му и произвеждаше безброй балончета с веселие.
Той отдаваше това щастие не само на празника,но и на завръщането на най-близките семейни приятели.
-Не става от нас емигранти на стари години:-заяви Ники Австралиеца преди двадесетина дни.
А утре вечер трябваше да бъдат у тях на вечеря.
-Шестдесет и малко не са старост.-му отвърна по телефона.После щеше да счупи апарата от радост.
Сега трябваше да изберат подарък.Най-хубавият.Въпреки че беше художник-добър, признат-,и с много награди,жена му не искаше този път той да рисува.Твърдеше, че приятелите им имат много негови творби.
-Хайде днес да се разходим, да ги изненадаме с нещо различно.Знам много нови галерии в центъра.Почти едно до друго са.Има хубави неща.Виж какъв прекрасен снежен ден е,...не спира да вали!-така бърбореше съпругата му Ема.И той,както винаги,приемаше думите й за закон.
Бялата светлина на зимата се разпиляваше върху цветовете на града.Лунносребърна вечер, сети се за любимия поет.
Увереността на Ема обаче се оказа прибързана.
-Страхотно, ще рисувам по нощите.-каза художникът и никак не съжаляваше.Просто искаше да бърбори, да се шегува.Празникът вече беше в душата му.
-Само тук да погледнем, виж каква красива врата и звънче?-каза жена му и го задърпа.Май този път не трябваше да се съгласява.
Вътре, малко вдясно, точно над бюрото на собствениците, висеше прекрасна картина.На преден план се виждаха,преплетени, китките на две ръце,подпряни над парапет.Балконът почти отсъстваше.Отдолу беше морето,а над него се издигаше сияен изгрев.Ръцете, наситени с много детайли и светлосенки,правеха рисунката различна от всяка гледна точка.Дланите приличаха на птица,стрелнала се с едното крило нагоре в полет.После ,сякаш с цялата нежност на света ,галеха морето. А съвсем отблизо бяха в нещо като волейболен захват, който подхвърля слънцето като топка.
Мъжът познаваше тези ръце-собствените си.
Докато Ема повтаряше:"виж каква прелест",усмихната млада жена излезе.Позабави ход,смутена,но после предложи да ги разведе.За първи път мъжът не се сърдеше на бъбривостта на своята съпруга.Ема беше емоционален и откровен човек.Бързо се разкриваше.Споделяше.
Лишена от притворство,тя не се отказа от този си навик дори в сегашните времена,когато недоверието и предпазливостта,огорчението и болката промениха много хора.И той,и децата я съветваха да не бъде толкова доверчива,да не се разкрива пред всеки непознат.Въпреки това тя не беше наивна.Бързо разпознаваше "несвестните",както ги наричаше,и за тях нямаше втори шанс.Хората почти винаги я харесваха.Завърташе ги в своя пумпал от обич и искреност.
Така стана и сега.Започна да нарича собственичката "мило момиче".За три секунди й разказа за Ники,подаръците за внучките и за мъжете,дето най - ги мързи да ходят по магазините около празници.После започна да хвали уюта в галерията и картините.
Мъжът имаше няколко минути да се опомни.Трябваше просто да излезе.Вместо това потъна в миналото.
Винаги е знаел, че иска да има достойно семейство.Мечтаеше да се влюби в "момиче за дълъг път", както казваше майка му.И въпреки че беше красавец, още в младежките години бързо се отегчи от флиртовете.Странен беше начинът, по който откри истинската любов.
На студентска среща по волейбол видя красиво чернокосо и чернооко момиче.Явно беше много късогледа,защото в онези години беше привързала очилата си с ластик отзад на главата.Не обръщаше внимание на подигравките и подсвиркванията, играеше силно и се раздаваше на терена.Отборът й поведе, а дори дюдюкющите от публиката започнаха да скандират номера на фланелката й.
Изчака я след мача и започна да я ухажва.Не бързаше,защото знаеше, че това ще продължи цял живот. Ема беше химик,четеше всичко,беше удоволствие да се общува с нея.Дори след двете дъщери и безкрайните ухажвания, художникът искаше само едно-сгушен в нейния уют да рисува.Студентите му се шегуваха с примера му на вечно влюбен съпруг.До преди близо пет години........ Взе курс на колега доста след началото на семестъра.Докато гледаше младите си студенти как влизаха един по един в стаята,видя прекрасно лице.Най-запомнящото се и омагьосващо в него бяха очите.Топли,дълбоки,тъмнока фяви очи.Като художник беше свикнал да се вглежда в красотата.Това обаче беше някакво невероятно съчетание на изящното и чистото.Сякаш пред себе си имаше детки поглед.Той носеше нещо от обичта и доверчивостта към света на Ема,но беше лишен от нейната сила и трърдост.По-скоро нежен,ефирен,плах и очакващ.С времето видя още.Всяка емоция се отпечатваше в тези очи.Дори най-дребните детайли от делника променяха това изражение.Момичето не можеше да скрие нищо и не искаше.Като самодива плуваше във въздуха-ранима,учудена, питаща, наранена, но никога безразлична.Девойката също обичаше типичните за художниците странни и странно комбинирани дрехи,сменяше цветовете в косата си,но винаги имаше бяла яка и бели маншети на блузите,което придаваше особена спретнатост на външния й вид.Въпреки тежките обувки, които носеше, приличаше на беззно водно конче.Така я кръсти художникът,въпреки красивото й име Тея .Често я наблюаваше,улаваше се да щрихира очите й,припознаваше се по улиците.Харесваше му начинът й на общуване.Беше весела и се шегуваше,но много различна от младежката безпардонност, която напоследък открито го дразнеше.Общуваше с всяка част от света около себе си с безкрайно уважение.Поздравяваше ведро и с внимание по инстинкт-така,както човек свиква,когато всички до него живеят по този начин. Купи си нови половери и ризи и се питаше какво прави.
Когато в час беше поставил задача на студентите да рисуват очи, а те заявиха,че ще пробват с неговите и Тея вдигна глава и отсече:"А, тези не могат да бъдат нарисувани",-спря да си задава въпроси.Остави се на топлата радост, че това е комплимент към него.
И после,съвсем неочаквано,когато най-пъстрият сезон превръща душите ни в есенно разпятие,и красотата те кара да се смиряваш тихо,......се случи.
В един петъчен следобед целият курс рисуваше в парка.Тръгването и пътят бяха съпроводени с много шум и мъжът почти съжалявяше,че се остави да го убедят да зарежат мрачната стая и да отидат на слънце.После видя как прекрасните гледки превърнаха тези превъзбудени младежи в художници.Престанаха да се занимават със себе си и се вгледаха в света.Тихо и с респект избираха места на поляната за рисуване.Потънаха в своя мир-този на съзерцанието,когато търсиш възелът между красотата вън и вътре в душата.Понякога това провокира една приятна безпомощност.Точно тя отваря сетивата на твореца.Есенното слънце добавяше допълнително приятна отпуснатост на тялото, под неговите ласки.
Привечер на никого не му се тръгваше.Студентите приличаха на преродени.Бавно вървяха към дома.Отпуснат,отпочинал, и също целунат от есенната магия, мъжът бавно вървеше най-отзад.
Видя как една плочка се премести рязко под крака на Тея.Момичето падна.Докато бързаше към нея,колегите й я вдигнаха и придържаха.Тя се опитваше бавно да проходи и стъпи на единия крак.Явно той беше изкълчен, защото извика и се строполи отново.
Професорът вече беше до нея.Свали един от овъртяните на врата й шалове,стегна крака и вдигна изплашената студентка на ръце.Заведе я до колата си пред изхода, а после до дома й. Звънна на Ники,който за късмет беше в почивка, и му продиктува адреса.Ники беше все още само Доктора, без никаква идея, че ще работи в чужбина.
Той дойде бързо,като първоначално мислеше,че това е поредното самарянство на приятеля му към някой закъсал студент.Влезе с докторската си чанта и видя момичето.Усмивката се смени с мълчание и угриженост.Превърза крака, изписа лекарства и тръгна.На вратата смутено каза:
-Обади ми се, ако искаш да поговорим.
Не искаше, вече дори не мислеше за друго.В събота си намери занимание, но в неделя наобед вече звънеше на вратата на момичето с торба пици и сокове.
Безмълвни разговаряха на вратата с погледи и това беше мигът, в който мъжът си помисли, че в бъдеще хората ще общуват така.Със силата на емоциите.
Нямаше извинения за посещението, момичето не скриваше плахата си радост.Боса, точно превръзваше намазаното ходило.Помогна й бавно и грижовно.Стана тихо.
Попита я защо е сама в неделя.Тя отвърна,че всеки е със семейството си.Кого да занимавам сега?Аз съм от година тук.Това е жилището на баба ми,което ми завеща.Родителите ми живеят до парка, в който рисувахме,Имаме силна връзка,но не искам да ги тревожа.Опитваме се да си стъпим на краката.Трябва да са спокойни,че сама се справям.После млъкна.Някаква вълна се надигна в нея и я захлупи.Едва задържа нещо много лично, което за малко щеше да я победи.
Точно това нейно съчетание на безпомощност и сила разчувдтваха художника.Приближи се бавно и погали лицето на Тея.Момичето замря, но не се отдръпна.После целуваше бавно очите й,челото й,скулите й.Върна се пак към очите и можеше да продължи вечно.В един миг си даде сметка колко различни проявления може да има любовното чувство.До сега не бе изпитвал такава изпепеляваща нежност.Вдигна потъналата в унес Тея и я сложи на леглото.Докато бързо сваляше дрехите си, усещаше пулса на момичето.Пак копнееше да успокои с целувки душата,чиято външна сдържаност трескаво се мъчеше да хване в юзди чувствата си. И точно когато се пртесняваше от тази безпомощност на притихналата жена,Тея се надигна и бавно, треперейки,го целуна по устните.Кротка целувка, неуверена целувка.
Любовта й премина в него.Даде му сила и спокойствие.
После не помнеше нищо освен една детска люлка от най-старите в двора си.Тя представляваше дъска,поставена върху дънер.Децата се издигаха и потъваха,седнали в двата й края.Така се издигаше и потъваше първата им интимна откровеност.Художникът тъкмо решаваше,че съвършенството на тази страст не може да бъде по-осезаемо,когато ефирната нежност и отдаденост на момичето, го караха да бъде отново изобретателен и даващ.Раздаде сърцето си до безкрай,смири всяка първична наслада и страст в сладката болка на постепеното щастие и притихнала нежност.
В мълчанието след това усети чудото на хармонията.Беше я търсил,рисувал,открил,а тя го изненада-непозната.Появи се нанатрапчиво в цялото си великолепие.Сякаш му казваше:E, сега няма да ми избягаш вече?
Започна най-прелестната и щура година в живота му.Изведнъж и двете му дъщери подготвяха сватби.И както твърдяха, че тупурдии няма да има, така затънаха в приготовления.Цялата суматоха му позволи да бъде невидим.Никой не се впечатляваше от честите му отсъствия и всички мислеха, че е в ателието.Изпълняваше машинално всяко нареждане,свързано с тържествата и дишаше с Тея, заради Тея.Успя да открадне седмица за тях в къщата в Копривщица.Там направи и най-хубавата рисунка на момичето.То беше седнало пред стария дом, заграден от бели, цъфнали вишни.Облечена в бял,дълъг потник,беше свила ръце над краката,рошава с ослепителна усмивка и ококорени очи.Седмици рисуваше това лице и когато си мислеше, че няма да успее,за час нахвърля рисунката.Всеки следващ детайл ставаше по-съвъвшен.
После....Забрави да вземе и плати сервиз за сватбата.След време се прибра късно с риба в ръка,казвайки че ще сготви нещо неповторимо.От масата в хола, смаяни, го гледаха семейството му и сватовете,дошли да се запознаят.
Когато вечерта момичетата и Ема застанаха,загрижени, пред него и го питаха от какво е болен, художникът изтрезня.Никой от семейството му нито за миг не си бе помислил друго.Решиха,че крие тайна диагноза .Малката дъщеря се тревожеше,че има Алцхаймер.
Какво му оставаше да стори?Трябваше да спре още тази вечар.Иначе нямаше да успее никога.Качи се в колата.Безмълвно застана пред вратата на Тея.Стоя дълго.Точно се канеше да звънне и вратата се отвори.Момичето го погледна и знаеше всичко.Изгони болката,която я обземаше, със силата на волята си, която винаги го беше изненадвала.Не говореше, но отново мъжът чуваше всичко.Погали го.
Оттогава минаха почти пет години.Внуците растяха, любовта на Ема беше все същата и той остана наполовина здрав.Тази част,която беше с тях, беше живата. Другата.......беше вдъхновението.Но вдъхновение от болката, от липсата,от вечното отсъствие.Спечели две големи награди.А сега по някаква ирония на съдбата носеше в чантата си картина за предстояща изложба.На нея беше Тея , на фона на белите дървета и синята къща с полед от звезди......
Ема и младата галеристка се върнаха.Съпругата му с тъжен глас съобщи, че момичето не продава картината с ръцете. Факт,който той предусещаше. Беше избрала две други.Едната показваше малки врабчета в дъждовно време пред стара ограда с желязна врата,а другата градски пейзаж през зимата-малка хлебарница в стар стил,осветена от улична лампа.
Изведнъж Ема попита:
-Защо не подписвате картината си?Ето тук долу.
-Спомняш ли си,ти имаше една талантлива студентка,която се казвала Тея,а изписвала името си бързо, така че сякаш пише " Ти ",последните букви били почти съединени.Така ценителят оставал с усещането,че той е автор.През "Ти"-то се свързвал с художника.
Ема сочеше платната и още преди мъжът да каже нещо,видя, че и двете имат подпис.Горе, вляво.Това беше също едно от решенията на младата художничка."Ти" се виждаше срещу нея.
Какво да кажеш и обясниш на умен човек?Съпругата на художника взе картините и бързо излезе, като казваше,че ще докара колата. В думите й:
-Не се бави!-имаше много болка.
Тея остана безмълвна.После едва пророни:
-Такава сърдечна и умна жена!
Обърна се, свали картината от стената,написа нещо на нея и я натика в ръцете на художника.Мъжът стеше и не можеше да помръдне.Не знаеше какво и защо върши,но извади картината за изложбата, сложи я на празното място и излезе.Имаха едни любими думички:
-До другия живот.
Затвори вратата,не ги каза и знаеше, че няма никога да ги използва.
Няма друг.Днес обичаш,днес мразиш, днес раняваш,днес прощаваш.....ако имаш сила за това.
В колата Ема прочете на гърба на картната:
-Коледен дар, от сърце.Борис сам прави винаги най-правилният избор.
Погледна го и каза:
-Спомняшли си,че винаги съм те наричала късметлия.Такъв си.Колко продължи това?
- Година, преди пет.
Жената беше наранена и сърдита,но не спираше да се интересува от момичето:
-Тя е интелигентна и ранима.....Добра и толкова беззащитна.
Тогава мъжът й разказа историятя на Тея,която научи по-късно.След дълга връзка момичето било изоставено от приятеля си, в пристъп на ревност.Оженил се.После я търсил...Как се оцелява след такова предателство?
Стояха в колата и мълчаха.През раните,угризенията и страха и двамата разбираха какви късметлии са.Пред прага на края бяха устояли заедно:
-Виж, тя в галерията провеждаше едни разговори за кученце,което не и пратиха,остана за след месеци.Вземи кутията отзад,чукни със звънчето и я остави на прага.Тя ще я открие.Наистина внучките са малки за такъв подарък.
-Но,моля те, не влизай!-каза тихо жената.
На Рождество Христово.
Една жена поставяше прекрасна картина в дома си,напътствана от съпруга си.
В антрето,опаковани в панделки, я чакаха други две,подарък за дъщерите.
Семейството на Ники остана без коледен дар.
Подарък се оказаха слънчевите усмивкина любимите му приятели.
Една млада жена потупваше по дупето малко кученце и настървено го подканяше:
-Хайде, де, походи още малко!Днес е Рождество, да не ми заспиш на празника!
Една изложба в Словения получи вместо картина "Момиче и вишни" друга, наречена "Очи".На нея бяха очите на Ема ,обичащи и всеопрощаващи.
Той отдаваше това щастие не само на празника,но и на завръщането на най-близките семейни приятели.
-Не става от нас емигранти на стари години:-заяви Ники Австралиеца преди двадесетина дни.
А утре вечер трябваше да бъдат у тях на вечеря.
-Шестдесет и малко не са старост.-му отвърна по телефона.После щеше да счупи апарата от радост.
Сега трябваше да изберат подарък.Най-хубавият.Въпреки че беше художник-добър, признат-,и с много награди,жена му не искаше този път той да рисува.Твърдеше, че приятелите им имат много негови творби.
-Хайде днес да се разходим, да ги изненадаме с нещо различно.Знам много нови галерии в центъра.Почти едно до друго са.Има хубави неща.Виж какъв прекрасен снежен ден е,...не спира да вали!-така бърбореше съпругата му Ема.И той,както винаги,приемаше думите й за закон.
Бялата светлина на зимата се разпиляваше върху цветовете на града.Лунносребърна вечер, сети се за любимия поет.
Увереността на Ема обаче се оказа прибързана.
-Страхотно, ще рисувам по нощите.-каза художникът и никак не съжаляваше.Просто искаше да бърбори, да се шегува.Празникът вече беше в душата му.
-Само тук да погледнем, виж каква красива врата и звънче?-каза жена му и го задърпа.Май този път не трябваше да се съгласява.
Вътре, малко вдясно, точно над бюрото на собствениците, висеше прекрасна картина.На преден план се виждаха,преплетени, китките на две ръце,подпряни над парапет.Балконът почти отсъстваше.Отдолу беше морето,а над него се издигаше сияен изгрев.Ръцете, наситени с много детайли и светлосенки,правеха рисунката различна от всяка гледна точка.Дланите приличаха на птица,стрелнала се с едното крило нагоре в полет.После ,сякаш с цялата нежност на света ,галеха морето. А съвсем отблизо бяха в нещо като волейболен захват, който подхвърля слънцето като топка.
Мъжът познаваше тези ръце-собствените си.
Докато Ема повтаряше:"виж каква прелест",усмихната млада жена излезе.Позабави ход,смутена,но после предложи да ги разведе.За първи път мъжът не се сърдеше на бъбривостта на своята съпруга.Ема беше емоционален и откровен човек.Бързо се разкриваше.Споделяше.
Лишена от притворство,тя не се отказа от този си навик дори в сегашните времена,когато недоверието и предпазливостта,огорчението и болката промениха много хора.И той,и децата я съветваха да не бъде толкова доверчива,да не се разкрива пред всеки непознат.Въпреки това тя не беше наивна.Бързо разпознаваше "несвестните",както ги наричаше,и за тях нямаше втори шанс.Хората почти винаги я харесваха.Завърташе ги в своя пумпал от обич и искреност.
Така стана и сега.Започна да нарича собственичката "мило момиче".За три секунди й разказа за Ники,подаръците за внучките и за мъжете,дето най - ги мързи да ходят по магазините около празници.После започна да хвали уюта в галерията и картините.
Мъжът имаше няколко минути да се опомни.Трябваше просто да излезе.Вместо това потъна в миналото.
Винаги е знаел, че иска да има достойно семейство.Мечтаеше да се влюби в "момиче за дълъг път", както казваше майка му.И въпреки че беше красавец, още в младежките години бързо се отегчи от флиртовете.Странен беше начинът, по който откри истинската любов.
На студентска среща по волейбол видя красиво чернокосо и чернооко момиче.Явно беше много късогледа,защото в онези години беше привързала очилата си с ластик отзад на главата.Не обръщаше внимание на подигравките и подсвиркванията, играеше силно и се раздаваше на терена.Отборът й поведе, а дори дюдюкющите от публиката започнаха да скандират номера на фланелката й.
Изчака я след мача и започна да я ухажва.Не бързаше,защото знаеше, че това ще продължи цял живот. Ема беше химик,четеше всичко,беше удоволствие да се общува с нея.Дори след двете дъщери и безкрайните ухажвания, художникът искаше само едно-сгушен в нейния уют да рисува.Студентите му се шегуваха с примера му на вечно влюбен съпруг.До преди близо пет години........ Взе курс на колега доста след началото на семестъра.Докато гледаше младите си студенти как влизаха един по един в стаята,видя прекрасно лице.Най-запомнящото се и омагьосващо в него бяха очите.Топли,дълбоки,тъмнока фяви очи.Като художник беше свикнал да се вглежда в красотата.Това обаче беше някакво невероятно съчетание на изящното и чистото.Сякаш пред себе си имаше детки поглед.Той носеше нещо от обичта и доверчивостта към света на Ема,но беше лишен от нейната сила и трърдост.По-скоро нежен,ефирен,плах и очакващ.С времето видя още.Всяка емоция се отпечатваше в тези очи.Дори най-дребните детайли от делника променяха това изражение.Момичето не можеше да скрие нищо и не искаше.Като самодива плуваше във въздуха-ранима,учудена, питаща, наранена, но никога безразлична.Девойката също обичаше типичните за художниците странни и странно комбинирани дрехи,сменяше цветовете в косата си,но винаги имаше бяла яка и бели маншети на блузите,което придаваше особена спретнатост на външния й вид.Въпреки тежките обувки, които носеше, приличаше на беззно водно конче.Така я кръсти художникът,въпреки красивото й име Тея .Често я наблюаваше,улаваше се да щрихира очите й,припознаваше се по улиците.Харесваше му начинът й на общуване.Беше весела и се шегуваше,но много различна от младежката безпардонност, която напоследък открито го дразнеше.Общуваше с всяка част от света около себе си с безкрайно уважение.Поздравяваше ведро и с внимание по инстинкт-така,както човек свиква,когато всички до него живеят по този начин. Купи си нови половери и ризи и се питаше какво прави.
Когато в час беше поставил задача на студентите да рисуват очи, а те заявиха,че ще пробват с неговите и Тея вдигна глава и отсече:"А, тези не могат да бъдат нарисувани",-спря да си задава въпроси.Остави се на топлата радост, че това е комплимент към него.
И после,съвсем неочаквано,когато най-пъстрият сезон превръща душите ни в есенно разпятие,и красотата те кара да се смиряваш тихо,......се случи.
В един петъчен следобед целият курс рисуваше в парка.Тръгването и пътят бяха съпроводени с много шум и мъжът почти съжалявяше,че се остави да го убедят да зарежат мрачната стая и да отидат на слънце.После видя как прекрасните гледки превърнаха тези превъзбудени младежи в художници.Престанаха да се занимават със себе си и се вгледаха в света.Тихо и с респект избираха места на поляната за рисуване.Потънаха в своя мир-този на съзерцанието,когато търсиш възелът между красотата вън и вътре в душата.Понякога това провокира една приятна безпомощност.Точно тя отваря сетивата на твореца.Есенното слънце добавяше допълнително приятна отпуснатост на тялото, под неговите ласки.
Привечер на никого не му се тръгваше.Студентите приличаха на преродени.Бавно вървяха към дома.Отпуснат,отпочинал, и също целунат от есенната магия, мъжът бавно вървеше най-отзад.
Видя как една плочка се премести рязко под крака на Тея.Момичето падна.Докато бързаше към нея,колегите й я вдигнаха и придържаха.Тя се опитваше бавно да проходи и стъпи на единия крак.Явно той беше изкълчен, защото извика и се строполи отново.
Професорът вече беше до нея.Свали един от овъртяните на врата й шалове,стегна крака и вдигна изплашената студентка на ръце.Заведе я до колата си пред изхода, а после до дома й. Звънна на Ники,който за късмет беше в почивка, и му продиктува адреса.Ники беше все още само Доктора, без никаква идея, че ще работи в чужбина.
Той дойде бързо,като първоначално мислеше,че това е поредното самарянство на приятеля му към някой закъсал студент.Влезе с докторската си чанта и видя момичето.Усмивката се смени с мълчание и угриженост.Превърза крака, изписа лекарства и тръгна.На вратата смутено каза:
-Обади ми се, ако искаш да поговорим.
Не искаше, вече дори не мислеше за друго.В събота си намери занимание, но в неделя наобед вече звънеше на вратата на момичето с торба пици и сокове.
Безмълвни разговаряха на вратата с погледи и това беше мигът, в който мъжът си помисли, че в бъдеще хората ще общуват така.Със силата на емоциите.
Нямаше извинения за посещението, момичето не скриваше плахата си радост.Боса, точно превръзваше намазаното ходило.Помогна й бавно и грижовно.Стана тихо.
Попита я защо е сама в неделя.Тя отвърна,че всеки е със семейството си.Кого да занимавам сега?Аз съм от година тук.Това е жилището на баба ми,което ми завеща.Родителите ми живеят до парка, в който рисувахме,Имаме силна връзка,но не искам да ги тревожа.Опитваме се да си стъпим на краката.Трябва да са спокойни,че сама се справям.После млъкна.Някаква вълна се надигна в нея и я захлупи.Едва задържа нещо много лично, което за малко щеше да я победи.
Точно това нейно съчетание на безпомощност и сила разчувдтваха художника.Приближи се бавно и погали лицето на Тея.Момичето замря, но не се отдръпна.После целуваше бавно очите й,челото й,скулите й.Върна се пак към очите и можеше да продължи вечно.В един миг си даде сметка колко различни проявления може да има любовното чувство.До сега не бе изпитвал такава изпепеляваща нежност.Вдигна потъналата в унес Тея и я сложи на леглото.Докато бързо сваляше дрехите си, усещаше пулса на момичето.Пак копнееше да успокои с целувки душата,чиято външна сдържаност трескаво се мъчеше да хване в юзди чувствата си. И точно когато се пртесняваше от тази безпомощност на притихналата жена,Тея се надигна и бавно, треперейки,го целуна по устните.Кротка целувка, неуверена целувка.
Любовта й премина в него.Даде му сила и спокойствие.
После не помнеше нищо освен една детска люлка от най-старите в двора си.Тя представляваше дъска,поставена върху дънер.Децата се издигаха и потъваха,седнали в двата й края.Така се издигаше и потъваше първата им интимна откровеност.Художникът тъкмо решаваше,че съвършенството на тази страст не може да бъде по-осезаемо,когато ефирната нежност и отдаденост на момичето, го караха да бъде отново изобретателен и даващ.Раздаде сърцето си до безкрай,смири всяка първична наслада и страст в сладката болка на постепеното щастие и притихнала нежност.
В мълчанието след това усети чудото на хармонията.Беше я търсил,рисувал,открил,а тя го изненада-непозната.Появи се нанатрапчиво в цялото си великолепие.Сякаш му казваше:E, сега няма да ми избягаш вече?
Започна най-прелестната и щура година в живота му.Изведнъж и двете му дъщери подготвяха сватби.И както твърдяха, че тупурдии няма да има, така затънаха в приготовления.Цялата суматоха му позволи да бъде невидим.Никой не се впечатляваше от честите му отсъствия и всички мислеха, че е в ателието.Изпълняваше машинално всяко нареждане,свързано с тържествата и дишаше с Тея, заради Тея.Успя да открадне седмица за тях в къщата в Копривщица.Там направи и най-хубавата рисунка на момичето.То беше седнало пред стария дом, заграден от бели, цъфнали вишни.Облечена в бял,дълъг потник,беше свила ръце над краката,рошава с ослепителна усмивка и ококорени очи.Седмици рисуваше това лице и когато си мислеше, че няма да успее,за час нахвърля рисунката.Всеки следващ детайл ставаше по-съвъвшен.
После....Забрави да вземе и плати сервиз за сватбата.След време се прибра късно с риба в ръка,казвайки че ще сготви нещо неповторимо.От масата в хола, смаяни, го гледаха семейството му и сватовете,дошли да се запознаят.
Когато вечерта момичетата и Ема застанаха,загрижени, пред него и го питаха от какво е болен, художникът изтрезня.Никой от семейството му нито за миг не си бе помислил друго.Решиха,че крие тайна диагноза .Малката дъщеря се тревожеше,че има Алцхаймер.
Какво му оставаше да стори?Трябваше да спре още тази вечар.Иначе нямаше да успее никога.Качи се в колата.Безмълвно застана пред вратата на Тея.Стоя дълго.Точно се канеше да звънне и вратата се отвори.Момичето го погледна и знаеше всичко.Изгони болката,която я обземаше, със силата на волята си, която винаги го беше изненадвала.Не говореше, но отново мъжът чуваше всичко.Погали го.
Оттогава минаха почти пет години.Внуците растяха, любовта на Ема беше все същата и той остана наполовина здрав.Тази част,която беше с тях, беше живата. Другата.......беше вдъхновението.Но вдъхновение от болката, от липсата,от вечното отсъствие.Спечели две големи награди.А сега по някаква ирония на съдбата носеше в чантата си картина за предстояща изложба.На нея беше Тея , на фона на белите дървета и синята къща с полед от звезди......
Ема и младата галеристка се върнаха.Съпругата му с тъжен глас съобщи, че момичето не продава картината с ръцете. Факт,който той предусещаше. Беше избрала две други.Едната показваше малки врабчета в дъждовно време пред стара ограда с желязна врата,а другата градски пейзаж през зимата-малка хлебарница в стар стил,осветена от улична лампа.
Изведнъж Ема попита:
-Защо не подписвате картината си?Ето тук долу.
-Спомняш ли си,ти имаше една талантлива студентка,която се казвала Тея,а изписвала името си бързо, така че сякаш пише " Ти ",последните букви били почти съединени.Така ценителят оставал с усещането,че той е автор.През "Ти"-то се свързвал с художника.
Ема сочеше платната и още преди мъжът да каже нещо,видя, че и двете имат подпис.Горе, вляво.Това беше също едно от решенията на младата художничка."Ти" се виждаше срещу нея.
Какво да кажеш и обясниш на умен човек?Съпругата на художника взе картините и бързо излезе, като казваше,че ще докара колата. В думите й:
-Не се бави!-имаше много болка.
Тея остана безмълвна.После едва пророни:
-Такава сърдечна и умна жена!
Обърна се, свали картината от стената,написа нещо на нея и я натика в ръцете на художника.Мъжът стеше и не можеше да помръдне.Не знаеше какво и защо върши,но извади картината за изложбата, сложи я на празното място и излезе.Имаха едни любими думички:
-До другия живот.
Затвори вратата,не ги каза и знаеше, че няма никога да ги използва.
Няма друг.Днес обичаш,днес мразиш, днес раняваш,днес прощаваш.....ако имаш сила за това.
В колата Ема прочете на гърба на картната:
-Коледен дар, от сърце.Борис сам прави винаги най-правилният избор.
Погледна го и каза:
-Спомняшли си,че винаги съм те наричала късметлия.Такъв си.Колко продължи това?
- Година, преди пет.
Жената беше наранена и сърдита,но не спираше да се интересува от момичето:
-Тя е интелигентна и ранима.....Добра и толкова беззащитна.
Тогава мъжът й разказа историятя на Тея,която научи по-късно.След дълга връзка момичето било изоставено от приятеля си, в пристъп на ревност.Оженил се.После я търсил...Как се оцелява след такова предателство?
Стояха в колата и мълчаха.През раните,угризенията и страха и двамата разбираха какви късметлии са.Пред прага на края бяха устояли заедно:
-Виж, тя в галерията провеждаше едни разговори за кученце,което не и пратиха,остана за след месеци.Вземи кутията отзад,чукни със звънчето и я остави на прага.Тя ще я открие.Наистина внучките са малки за такъв подарък.
-Но,моля те, не влизай!-каза тихо жената.
На Рождество Христово.
Една жена поставяше прекрасна картина в дома си,напътствана от съпруга си.
В антрето,опаковани в панделки, я чакаха други две,подарък за дъщерите.
Семейството на Ники остана без коледен дар.
Подарък се оказаха слънчевите усмивкина любимите му приятели.
Една млада жена потупваше по дупето малко кученце и настървено го подканяше:
-Хайде, де, походи още малко!Днес е Рождество, да не ми заспиш на празника!
Една изложба в Словения получи вместо картина "Момиче и вишни" друга, наречена "Очи".На нея бяха очите на Ема ,обичащи и всеопрощаващи.
Вълнообразно
