Бавно вървеше Петра през гората.И не можеше да сбърка предчувствието в душата си.Ухаеше на пролет.Нищо, че всичко беше потънало в лед и сняг.Промъкваше се един тъничък дъх, лек като птиче перце, и носеше  мириса на трева, цветя и слънце.Още десет дена и зимата ще е победена.
 Сега жената с радост си мислеше, че почти е напълнила торбата с късметчетата.В тези последни дни можеше да работи още по-търпеливо.Винаги в студените дни Петра имаше приятно вечерно занимание.Децата и внуците бяха далече,виждаше ги вече все по-рядко, само през лятото. И докато дойде то,правеше малки цветя от тел, стари прежди и платове.Но много се стараеше,докато ги нагоди.Винаги се  връщаше към красивите спомени.Още като майстореше,търсеше светлината-само усмивките, добрите хора, красивата обич ...и всичко бяло и чисто, до което се беше докосвала.
 Петра беше баба Петра за повечето хора, защото почти беше стигнала осемдесет години.И въпреки това с топлото хващаше букетите с най- красивите цвета от градината и ги продаваше в града.Всяко букетче беше привързано с едно от телените цветя, наречено с обич и вяра в доброто.Вървеше час до големия град и после още час назад, но винаги продаваше цветята си.Хората я познавоха, търсеха я и казваха, че пазят цветните й късметчета, защото с тях им върви. Затова старата жена не се плашеше от зимната самота,тя имаше своите собствени красоти-потъваше в тях с радост.Винаги си мислеше за доброто, което спохожда купувачите й.
  Тази вечер обаче беше малко в тревога.Предстоеше й път до столицата.Не се плашеше от него,само три часа с влака-тя можеше и сама да ги извърви. Страхът идваше от промяната в града-голям като хала,той бясно фучеше.Всяка година пътищата се сменяха, колите ставаха повече, а хората все по-намръщени и бързащи.Бутане, викане..
   Петра не пропускаше това пътуване.Носеше цветя на Малинка,скъпата й приятелка, която погребаха в столицата.Сякаш децата й не помнеха заръката й това да не се случва.А баба Петра помнеше как докато беше" болна с бъбреци" в София, Малинка дойде да я види в най- голямата поледица.Докторите ги нямаше, нямаше посетители, но Малина застана на вратата с торбичката и втрещи всички.После Петра я гледаше от прозореца как си тръгва сама, прегърбена като калинка...и все така я носеше в сърцето си.
    Нощта се изтърколи бързо, влакът още по- бързо я доведе до София.И тамън жената се пооспокои в рейса, който знаеше, пътят изчезна.Хукнаха до нея нови улици, нови къщи-високи до небето..спря й се дъхът, изгуби се.Една намръщена съседка по масто й обясни , че има  ремонти и няма как да стигне до гробищата само с едно превозно средство
 Петра слезе от автобуса, приседна на пейката и едвам поемаше въздух от уплаха.Реши, че ще тръгне обратно сама към гарата, като си почине.Пеша ще пита за посоката.Беше й мъчно, много мъчно, държеше букетчето в ръце и нареждаше:
    -Малинке, ти в поледицата се оправи, ама ела сега да видиш!То тук въздух няма, път няма ,слънце не се вижда!
 Тогава баба Петра видя пред себе си младо момиче.То я питаше добре ли е. Разтревожи се как да притесни това дете за нея, но й разказа патилата си.Девойчето каза:
 - Близо сме, с такси сме там за десет минути и я повлече за ръката.Когато пристигнаха, остана да я чака в колата и й поръча да не бърза.Но старата жена не знаеше как не се бърза, когато си притеснил друг човекПочти тичешком стигна при Малинка, машинално оправяше цветятя и много извинитилно каза, че този път няма време:
 - Малинке, ти вече ще идваш при мен нощем да си бърборим.Тук няма оправия, голям град-чудо!Ето сега се загубих, едно момиче ме води, не мога да главоболя детето и се завтича към колата.
Влезе ,извини се, а не чуваше учудването на спътницата си, че е дошла толкова бързо.Стискаше портомонето си и каза, че ще плати всичките пари, но само девойката да обясни на шофьора да я закара до гарата.Момичето я поледна:
-Моят път е натам, ще те закарам.Аз скоро загубих баба си.Нека да имаш компания,не ме бавиш, не ме притесняваш, моля те, нека аз се погрижа, прибери портомонето!
 После каза нещо на шофьора и потеглиха.Девойчето извади от голяма чанта снимки, които й показваше и каза, че ще ги праща за конкурс. И тогава Петра видя на дръжката на чантата едно от своите цветя от тел-късметчета:
 - Чедо, от къде имаш цветето?-попита тихо зарадвана.
  -От баба, едно лято беше купила букет някъде из България.Каза, че това цветче, с което е бил вързан, й носило много късмет, сега носи на мен. Баба Петра погали късметчето си, гледаше момичето , а сините й очи светеха като утринно лятно небе.
-Ето, и на теб ти донесе късметче,бабо, виж как се усмихваш спокойно- радостно бърбореше девойчето.
Бързо пристигнаха, още по- бързо се разделиха, но момичето си записа телефона й, обеща, че през лятото ще дойде да я снима, а довечера ще й се обади , за да види, че е добре.
Във влака Петра тихо говореше:
-Ех, Малинке, и доброто е като дъха на пролетта.Не го виждаш първо, но знаеш, че ще го има и ще дойде...И идва, когато си го погалил с двете си ръце и си го дал на друг, после се връща при теб, не същото-още по-голямо, още по-хубаво.
Петра имаше план за вечерта, пак щеше да майстори късметче-този път щеше да си спомня усмихнатото девойче, което срещна днес.

Литатру

Прочетох на един дъх! Затрогващо и светло! Благодаря ти!

Много хубав, трогателен и мъдър разказ. Издава голям талант и богата душевност.
Успехи в творчеството!